Гората - Страница 2

Вратата се отваря. В мига, в който двамата прекрачват прага, аз вече знам, че са ченгета. Дори да не разполагах с доста богат опит — аз съм областен прокурор на Есекс и в юрисдикцията ми попада прочутият с престъпността си Нюарк, — пак щях да ги усетя. Телевизията понякога изгражда правдиви образи. Вижте например как се обличат повечето ченгета — нищо общо с достолепните глави на фамилии от пренаселеното предградие Риджуд. Никой от нас не се издокарва с костюм, когато отива да гледа как отрочето му се мъчи на гимнастическите уреди в училище. Носим пепитени панталони или джинси, а нагоре — пуловер с остро деколте върху блуза с къси ръкави и без яка. Тия двамата са в зле скроени кафеникави костюми, чийто цвят ми напомня опадала след дъждовна буря шума.

Не се усмихват. Погледите им претърсват помещението. Познавам по лице повечето полицаи в района, но тия двамата виждам за пръв път. Това ме притеснява. Нещо не е наред. Знам, разбира се, че нищо лошо не съм сторил, но едно гузно усещане се надига неприятно в стомаха ми.

Балдъзата Грета и съпругът й Боб имат три деца. Най-малкото, дъщерята Мадисън, е на шест години и е в класа на моята Кара. Грета и Боб ми помагат много. След като жена ми Джейн — сестрата на Грета — почина, те се преместиха в Риджуд. Грета твърди, че така или иначе искали да го сторят. Съмнявам се, но съм им толкова благодарен, че много-много не питам. Не мога дори да си представя какво би било без тях.

Обикновено край мен подпират стената и други татковци, но понеже е работно време, малцина от тях са тук днес. Майките — с изключение на онази, която ме фиксира с видеокамерата си, след като е дочула антиоператорската ми тирада — ме обожават. Не самия мен, разбира се, а моята орис. Жена ми си отиде преди пет години и аз отглеждам дъщеричката ни самичък. В квартала има и други самотни родители — главно разведени майки, — но само мене глезят без умора. Ако пропусна да предупредя, че ще прибера детето по-късно или забравя да й оставя обяд, майките или училищният персонал мигом се притичат на помощ. Намират мъжката ми нескопосаност умилителна. Ако подобна немара бъде проявена от някоя самотна майка, тя минава за мухла и си спечелва презрението на останалите.

Дечицата продължават да подскачат или се препъват в зависимост от това какви искаш да ги видиш. Аз наблюдавам Кара. Тя е царица на концентрирането и се представя много добре, но подозирам, че при ориентиране в пространството е наследила жалките способности на баща си. Няколко момичета от гимназиалния отбор по атлетика помагат на малките. Те са от горните класове, може би по на седемнайсет или осемнайсет години. Онова, което бди над Кара, докато тя се опитва да се преметне, прилича на сестра ми. Камил умря горе-долу на неговата възраст, а медиите не ми позволяват да я забравя нито за миг. Може да е за добро.

Сестра ми щеше да наближава четирийсетте, както повечето от присъстващите майки. Колко странно е това. В съзнанието ми Камил си остава завинаги девойка. Трудно ми е да си представя как би изглеждала днес — как би трябвало да изглежда днес, настанена в някой от столовете тук, с доволна и щастлива майчинска усмивка на лице, насочила лакомия обектив на камерата към собственото си отроче. Опитвам да си представя образа й на голяма жена, но пред мен непрестанно се оформят чертите на момичето, което умря.

Може би изглеждам прекомерно завладян от темата за смъртта, но съществува огромна разлика между убийството на моята сестра и преждевременната кончина на съпругата ми. Първата смърт, тази на Камил, ме насочи към днешната ми служба и професионална ориентация. В съдебната зала аз имам възможност да се боря против неправдата. И я използвам. Полагам усилия, за да направя нашия свят по-сигурен, да пратя зад решетките онези, които причиняват зло, опитвам да осигуря на други семейства онова, което моето така и не постигна — хармония и вътрешен уют.

Що се отнася до втората смърт — на моята жена, — аз съм безпомощен и объркан. Каквото и да сторя днес, няма никакъв начин да компенсирам в някаква степен случилото се.

Директорката на училището курдисва връз намацаните с червило устни служебна усмивка и се отправя към двете ченгета. Опитва се да ги заговори, но двамата почти не я удостояват с поглед. Следя очите им. По-високият, старши без съмнение, ме забелязва и застива. За момент никой от двама ни не помръдва. Сетне мъжът прави едва забележимо движение с глава, кани ме да напусна това мирно царство на смях и падания. Моето кимване е също така незабележимо.

— Къде отиваш? — пита Грета.

Не искам да го казвам, но истината е, че Грета е грозната сестра. Двете си приличат — тя и моята прелестна съпруга. Личи, че имат едни и същи родители. Но всичко онова, от което печелеше моята Джейн, просто ощетява горката Грета. Жена ми имаше голям нос, който я правеше много секси. Гретиният голям нос си е просто голям. Раздалечените очи на моята Джейн я правеха да изглежда екзотична. Същото разстояние при Грета оставя впечатление за нещо змийско.

— Де да знам — отвръщам аз.

— По работа?

— Много е възможно.

Тя проследява погледа ми към двете евентуални ченгета и пак се обръща към мен:

— Щях да водя Мадисън у Френдли за обяд. Да взема ли и Кара?

— Разбира се. Би било чудесно.

— Мога и да я прибера от училище.

— Това ще ме улесни много — кимвам аз.

Сега Грета леко докосва бузата ми с устни — нещо, което прави рядко. Аз се отдалечавам. Взривове детски смях избухват наоколо. Отварям вратата и излизам в коридора. Двамата полицаи ме следват. Училищните коридори също не се променят. Кънтят почти като къща с духове. В тях постоянно цари някакво подобие на тишина и ухаят на нещо, което едновременно успокоява и държи под напрежение.