Гората - Страница 5

Така че тия двамата няма как да не знаят.

Решавам да замълча. Йорк и Дилън не упорстват.

Пристигаме в моргата и те ме повеждат по дълъг коридор. Никой не проговаря. Не знам какво да мисля за всичко това. Казаното от Йорк придобива смисъл. Аз съм откъм другата страна. Виждал съм куп свидетели да вървят по същия коридор. В тази морга съм наблюдавал какви ли не човешки реакции. Поканените за идентификация обикновено започват стоически. Не мога да разбера защо. Искат да се мобилизират вътрешно? Или все още ги крепи мъничка, плаха надежда? Ето я пак тази дума. Нямам представа. Но надеждата се изпарява бързо. В това отношение не бъркаме никога. Ако сме стигнали до извода, че това е твоето любимо същество, няма начин да не е. Моргата не е сцена за чудеса в последния миг. И никога не е била.

Знам, че ме наблюдават, изучават всяка моя реакция. Започвам да контролирам походката, стойката, изражението на лицето си. Старая се да изглеждам безучастен, а сетне се питам какво ме е грижа.

Завеждат ме до витрината. В помещението не се влиза. От него те отделя стъклена преграда. То е изцяло облицовано с плочки, та да се мие с маркуч. Няма нужда от завързани препарати. Всички колички са празни. С изключение на една. Трупът е покрит с чаршаф, но палецът на крака с вързано за него картонче с номер се подава навън. Те наистина се използват. Гледам този щръкнал изпод покривката палец, но той не ми говори нищо. Точно това си мисля: не познавам този палец.

Странни номера ни погажда съзнанието в моменти на стрес.

Жена с маска на лицето тика количката към прозореца. Мисълта ми скача внезапно — да се чудиш защо — към деня, в който се роди дъщеричката ми. Спомням си родилното. И неговият прозорец е така обрамчен с тънки станиолови ленти, щамповани на ромбоиди. Сестра с ръста на тази от моргата също като нея прибутва към прозореца миниатюрна количка с бебето отгоре. Точно като сега. Навярно би следвало да направя някаква многозначителна асоциация — началото на живота и неговия край, но не се случва.

Жената отдръпва горния край на чаршафа. Вглеждам се в лицето на мъртвия. Три чифта очи са вперени в моето. Знам това. Мъртвецът е моя възраст — между тридесет и тридесет и пет. Има брада. Главата му изглежда обръсната. Върху й се вижда шапка за душ. Изглежда нелепа, тази шапка за баня, но аз знам, защо е там.

— Застрелян в главата? — питам.

— Да.

— Колко пъти?

— Два.

— Калибър?

Йорк се прокашля, сякаш за да ми напомни, че не аз водя случая, и пита:

— Познавате ли го?

Поглеждам отново и отвръщам:

— Не.

— Сигурен ли сте?

Понечвам да кимна утвърдително, обаче нещо ме спира.

— Какво има? — пита Йорк.

— Защо съм тук?

— Искаме да разберем, дали знаете…

— Ясно, обаче какво ви кара да допуснете, че мога да го познавам?

Хвърлям кос поглед и виждам как Дилън и Йорк си смигат. Дилън свива рамене и Йорк поема топката:

— В джоба му намерихме листче с вашия адрес. Имаше и купчина изрезки с вестникарски статии за вас.

— Аз съм известна личност.

— Да, знаем това.

Детективът замълчава и аз се извръщам към него с въпрос:

— Още нещо?

— Изрезките не са свързани с вас. Не точно.

— А за какво се отнасят?

— За сестра ви — отвръща полицаят. — И за случилото се в онази гора.

Околната температура пада с десет градуса, но нали сме в морга все пак. Опитвам се гласът ми да прозвучи безучастно:

— Може да е някой запален по „реалити“. Пълно е с такива.

Йорк се поколебава. Виждам как отправя поглед към партньора си.

— Друго? — питам аз.

— Какво друго?

— Намерихте ли още нещо у него?

Йорк се обръща към някого, чието присъствие изобщо не съм забелязал:

— Можете ли да покажете на господин Коупланд личните вещи?

Не отделям очи от лицето на мъртвия. То е осеяно с белези от шарка и с бръчки. Опитвам мислено да ги отстраня. Не, нищо не ми говори това лице. Маноло Сантяго ми е непознат.

Някой изважда червен плик за съхранение на веществени доказателства. Изпразват го върху маса. От мястото си различавам чифт джинси и бархетна риза. Виждам още портфейл и мобилен телефон.

— Проверихте ли телефона? — питам аз.

— Да. Абсолютно нищо. Няма и цент в картата.

Отделям с мъка поглед от мъртвото лице и приближавам масата. Краката ми омекват.

Там лежат вестникарски изрезки. Внимателно разгъвам една от тях. Статия от „Нюзуик“. Снимка на четиримата от лагера — първите жертви на Летния касапин. Отпред винаги слагат Марго Грийн, понеже тялото й бе намерено първо. Дъг Билингхем откриха след едно денонощие. Но истински интерес представляват останалите двама. На бял свят излязоха кръв и окървавени дрехи, принадлежали на Джил Перес и на сестра ми — но не и тела.

Защо?

Много просто. Гората е огромна. Уейн Стъйбънс ги е скрил добре. Но някои хора от ония, дето си падат по заплетени истории, не приемат такава версия. Защо именно тези двамина не са намерени? Как би могъл Стъйбънс да ги пренесе и скрие толкова бързо? Да не би да има съучастник? Какво изобщо са търсили тия четиримата в гората?

Дори днес, осемнайсет години след арестуването на Уейн, хората не спират да шушукат за „призраци“ в онзи лес или за почитатели на таен култ, провеждали своите ритуали в някоя изоставена колиба, за избягали опасно луди, за мъже с ръце като куки — жертви на извратен медицински експеримент. За зъл демон, навестяващ отдавна изгасналите си лагерни огньове с разхвърляни наоколо кости от изядени дечица. Разказват как нощем чуват гласовете на Джил Перес и сестра ми Камил да зоват за мъст от мрака.