Гората - Страница 6

Прекарал съм много нощи там, самичък в тъмната гора. Нито един път не чух подобен вик.

Погледът ми отминава труповете на Марго Грийн и Дъг Билингхем. Следва портрет на сестра ми. Виждал съм милион пъти тази снимка. Вестникарите я предпочитат, защото на нея тя изглежда така възхитително обикновена. Това е момичето на съседите, любимата ви детегледачка, сладкото девойче от съседния квартал. Изобщо не е Камил. Тя бе пакостница с жив поглед и дяволита крива усмивчица, която спира сърцето на всяко момче. Толкова да не си прилича на тази снимка. Превъзхожда я с много. Което навярно й коства живота.

Готвя се да отместя поглед към последната снимка, тази на Джил Перес, но нещо ми пречи.

Сърцето ми замира.

Знам, че звучи мелодраматично, обаче тъкмо това усещам. Поглеждам купчината монети, извадени от джоба на Маноло Сантяго и го виждам. И някаква ръка бръква в гърдите ми, и стисва сърцето, и то спира да бие.

Правя стъпка назад.

— Какво има, господин Коупланд?

Ръката ми се протяга напред, сякаш чужда. Виждам как пръстите го вземат и вдигат на височината на очите.

Пръстенче. Момичешко пръстенче.

Поглеждам снимката на Джил Перес, момчето загинало в гората заедно с моята сестра. Мисълта ми прескача осемнайсет години назад. И аз си спомням белега.

— Господин Коупланд?

— Покажете ми ръката му — промълвявам аз.

— Моля?

— Ръката му. — Обръщам се към прозореца и соча трупа. — Покажете ми проклетата ръка.

Йорк дава знак на Дилън. Дилън натиска бутона на интеркома.

— Иска да види ръката на човека.

— Коя от двете? — пита жената от моргата.

И двамата ме поглеждат.

— Не знам — отвръщам. — Най-добре и двете.

Гледат ме объркани, но жената се подчинява. Чаршафът е отметнат надолу.

Гърдите са гъсто обрасли. Той е наедрял, наддал е поне петнайсет кила от онова време, но не това е изненадващото. Променил се е. Всички сме така. Но не това ме интересува. Търся с поглед ръката, неравния белег.

И той е там.

Върху лявата ръка. Не си поемам рязко дъх или нещо подобно, прието за подобни случаи. Сякаш отведнъж издърпват част от моя свят и аз оставам като парализиран, без да мога да направя каквото и да било. Просто стоя.

— Господин Коупланд?

— Познавам го — казвам аз.

— Кой е той?

Посочвам снимката върху изрезката:

— Името му е Джил Перес.

ВТОРА ГЛАВА

Някога професор Люси Голд, доктор на науките както по английска филология, така и по философия, обичаше приемните часове.

Те дават възможност да застанеш лице в лице със студентите и наистина да ги опознаеш. Харесва й, когато седналите отзад тихи води, ония дето усърдно записват, свели ниско чела над масата, сякаш им диктуват, същите които носят косите си спуснати отпред като защитно забрало, когато почукат на вратата с вдигнат към нея поглед, за да разкрият онова, което тежи на сърцата им.

Най-често обаче, както е и сега, студентите-посетители са от средите на подмазвачите, на ония, които са убедени, че оценките им зависят най-вече от външно изявения ентусиазъм, от продължителността на времето, през което съумяват да се набиват в очите на преподавателя, сякаш битността на екстроверт не се възнаграждава достатъчно сама по себе си в тази страна.

— Професор Голд — обажда се момиче на име Силвия Потър. Професорката си я представя малко по-млада, може би в средното училище. Положително е от вида на досадниците, пристигнали сутринта преди важен тест с висок хленч заради това, че сто на сто ще пропаднат, след което самодоволно предават отличната си работа много преди другите, за да трупат червени точки през остатъка от определеното време.

— Да, Силвия?

— Искам само да ви кажа, колко много ме развълнуваха онези стихове на Йейтс, които ни четохте днес. Самите думи и начинът, по който умеете да използвате гласа си, толкова е изразително. Като при професионална актриса…

На професорката й идва да каже „лъжи-мажи“, но продължава да се усмихва. Не е лесна работа тая. Поглежда без нужда часовника си, а после се чувства като лайно заради това. Силвия е просто една крайно амбициозна студентка. Това е то. Всички ние намираме начини да се вместим, да се приспособим и да оцелеем. Методите на Силвия са, може би, по-мъдри и по-малко самоунищожителни от тези на повечето останали.

— Много ми хареса и задачата за написване на част от дневник.

— Радвам се.

— Избрах си като тема… ами за… първия ми път, нали разбирате…

Люси кимва:

— Тези опуси остават тайни и поверителни, знаеш това.

— Добре. — Сега поглежда надолу и Люси се учудва. Силвия не е от ония, които свеждат поглед.

— След като ги прочета всичките — обажда се Люси, — ако желаеш, можем да обсъдим твоята работа отделно. На четири очи.

Главата си остава сведена.

— Силвия?

Гласът на момичето е съвсем тих:

— Добре.

Приемният час свършва и Люси иска да си върви. Проговаря отново, като се мъчи да не прозвучи неискрено:

— Искаш ли да поговорим за това сега?

— Не.

Силвия остава със забит в пода поглед.

— Добре тогава — отвръща Люси, като поглежда демонстративно часовника на ръката си. — Имам преподавателска среща след десет минути.

Силвия не помръдва.

— Благодаря ви, че ме приехте.

— За мене бе удоволствие.

Силвия сякаш иска да каже още нещо. Но не го прави. Пет минути по-късно Люси наблюдава от прозореца правоъгълния двор. Силвия се появява от изхода на сградата, обърсва лице вдига високо чело и налага изкуствена усмивка върху лицето си. Тръгва бързо напред. Люси гледа как маха с ръка на познати, навлиза в някаква група и се превръща в неразличима точица от множеството.