Гората - Страница 8

...

Най-хубавото лято през моя живот. Поне беше преди онази последна нощ. Дори днес си давам сметка, че никога вече няма да преживея подобно нещо. Звучи нелепо, нали? Но аз знам, сигурна съм: никога вече няма да бъда така щастлива. Никога. Сега и усмивката ми е различна. По-тъжна. Сякаш е счупена и аз не мога да я залепя.
Влюбена бях в едно момче през онова лято. Тук ще го назова „П“. С година по-голям от мен, помощник-възпитател. В лагера бе с цялото си семейство. И сестра му работеше там, а баща му бе лагерен лекар. Но аз почти не ги забелязвах, защото в мига, в който зърнах „П“, стомахът ми се сви на топка.
Знам какво си мислите. Поредния тъп летен роман. Но не бе това. И сега ме ужасява мисълта, че никого няма да обикна така, както обичах него. Звучи глупаво. Така би казал всеки. Може би с право. Не знам. Още съм толкова млада. Но не ми изглежда така. Струва ми се, че получих единствен шанс в живота и го пропилях.

В сърцето на Люси бавно се отваря рана, която започва да се разширява.

...

Една нощ отидохме в гората. Не бе позволено. По този въпрос съществуваше категорична забрана. Никой не познаваше правилата по-добре от мене. Прекарвах летата си тук откакто навърших девет години. Тогава баща ми купи лагера. А „П“ бе на „нощно“ дежурство. Като дъщеря на директора имах достъп навсякъде. Хитро, нали? Две влюбени деца, за които се предполага, че охраняват съня на останалите. Дръжки!
Отначало той не искаше да тръгне, но аз знаех как да го подмамя. Сега съжалявам, естествено. Но го направих. И ето, ние тръгнахме към гората. Сам самички. Гората е огромна. Ако сбъркаш пътя, можеш да си останеш в нея за вечни времена. Чувала съм истории за деца, загубили се и останали завинаги там. Според някои те още се въртят наоколо и живеят като диви животни. Според други те са загинали, а може и по-лошо. Знаете какво се разправя около лагерните огньове.
Аз винаги се присмивах на подобни истории. Хич не ме беше страх. А сега ме втриса само като си помисля за това.
Вървяхме и вървяхме. Аз познавах пътя. „П“ ме държеше за ръка. Толкова е тъмно в гората. На повече от три метра пред себе си нищо не виждаш. Доловихме шумолене и разбрахме, че в гората има и друг. Аз се смразих, но ясно си спомням как „П“ се засмя в тъмнината и някак особено поклати глава. Разбирате ли, единствена причина за лагерниците да се срещат в гората бе… ами това си е лагер за съвместно обучение на момчета и момичета. Има момчешка спалня и момичешка, а тази залесена ивица ги разделяше. Сами се сещайте.
„П“ въздъхна и каза:
— Най-добре е да проверим. — Или нещо подобно — не помня точните му думи.
Но аз не исках. Щеше ми се да си останем сами.
Батерийните на моето фенерче се изхабиха. Ясно помня колко учестено биеше сърцето ми, докато крачехме под дърветата. Ето ме тук в тъмното, ръка в ръка с човека, когото обичам. При неговото докосване се топях цяла. Познато ли ви е това усещане? Когато не можете да останете далеч от своя любим дори пет минути. Когато всяко нещо се поставя в зависимост от него. Каквото и да сторите, ама наистина каквото и да било, веднага възниква въпросът: „А той какво ли ще каже?“ Шантава работа. Чудесно е, но освен това боли. Човек става толкова уязвим и крехък, че направо страх да те хване.
— Шшт — прошепна той. — Спри.
Спираме и двамата.
„П“ ме придърпва зад някакво дърво. Обгръща лицето ми с длани. Той има големи ръце и аз умирам за тяхната ласка. Накланя главата ми назад и ме целува. Усещам целувката с цялото си тяло. Един трепет, който се ражда в сърцето и бързо пълзи навред. Отделя длани от лицето ми. Поставя ръка върху гръдния ми кош, непосредствено до гърдата. Изпълва ме очакване. Започвам да стена високо.
Целуваме се отново и отново. С такава страст! Не сме в състояние да се приближим достатъчно един към друг. Всяка клетка от кожата ми гори. Прокарва ръка под блузката ми. Повече няма да разказвам за това. Забравям и мрака, и шумоленето в леса. Сега си давам сметка. Трябваше да извикаме някого. Да не им позволим да навлязат навътре в гората. Но не го сторихме, а започнахме да се любим.
Толкова бях обзета от онова, което вършехме, че отначало не чух писъка. Мисля, че и „П“ не го чу.
Но виковете следваха един подир друг. Нали знаете как хората описват преживявания пред самата смърт? Бе нещо подобно, само че с обратен знак. Сякаш двамата се бяхме устремили към една прекрасна светлина, а виковете приличаха на въже, което ни тегли назад против нашата воля.
Той спря да ме целува. И ето го най-ужасното.
„П“ не ме целуна никога повече.

Люси обръща страницата, но нататък няма нищо. Тя вдига рязко глава.

— Къде е останалото?

— Това е всичко. Нали сама каза да изпращат работата си на части, не помниш ли? Това е всичко.

Тя отново поглежда страниците.

— Какво ти е, Люске?

— Нали те бива с компютрите, Лони?

Той пак вдига вежди.

— По ме бива по тънката част.

— Приличам ли ти на разгонена?

— Добре де, добре. Много ме бива с компютрите. Защо?

— Искам да знам кой е написал това.

— Ама…

— Искам да знам — повтаря тя — кой е написал това. Погледите им се срещат. За миг той изучава лицето й.

Люси знае какво е на езика му. Така проваля самата идея. Тук са чели ужасяващи неща, включително за една кръвосмесителна връзка между баща и дъщеря, но никога не са опитвали да проследят автора. Лони се обажда:

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не.

— Но ти искаш от мен да съсипем цялото доверие, което е изграждано години наред.

— Именно.

— Толкова ли е страшно?