Гората - Страница 7

Люси се извръща. Съзира отражението си в огледалото и не остава доволна от видяното. Дали това момиче не я помоли за помощ?

Много е вероятно, Люсенце, а ти не се отзова. Браво на тебе, супер си.

Сяда зад бюрото и дърпа най-долното чекмедже. Водката е на мястото си. Хубаво нещо е водката — не мирише.

Вратата на кабинета се отваря. Влезлият има дълги и черни, затъкнати зад ушите коси, както и няколко обеци. Небръснат е по модата на застаряващите момчета от някой музикален състав. По средата на брадичката му стърчи сребърно кабърче, гледа пренебрежително, висналите му панталони едва се държат на обточен с метални пулове колан, а татуировката на шията му повелява: „Множете се редовно“.

— Ей ти — обажда се новодошлият, като й отправя най-лъчезарна усмивка, — вдигаш го до небето.

— Благодарско, Лони.

— Не, не, истина ти казвам. Вдигаш го страхотно.

Макар и на нейните години, Лони Бъргър й е заместник. Той е вечен роб на образованието. Постоянно гони нова степен, не си подава носа от района на университетския град, а около очите му се преплитат издайнически бръчици. На Лони е дошла до гуша благопристойната сексуална дивотия, насаждана в градчето, и дава мило и драго, за да престъпи установените норми, като налита на всяка изпречила се на пътя му жена.

— Трябва да носиш нещо, което да показва повече. Може би един от ония сутиени, дето повдигат високо гърдите — добавя Лони. — Така момчетата ще внимават повече в час.

— Тъкмо това си мислех.

— Сериозно, шефке, кога за последно си забърсвала някого?

— Вече става осем месеца, шест дена и към — Люси поглежда часовника — четири часа.

Той се засмива:

— Будалкаш ме, а?

Тя го гледа безизразно.

— Разпечатвах дневниците.

Тайните и анонимни дневници.

Тя води клас, известен в университета под названието „Креативно разсъждение“, нещо като комбинация от авангарден психологически травматизъм с творческо писане и философия. Люси е луда по своя предмет. Последно задание: всеки студент трябва да напише съчинение върху някой особено силно травмиращ случай в своя живот, нещо, което не би споделил при нормални условия с когото и да било. Без имена. Без оценки. Ако анонимният автор даде изрично разрешение в края на творбата си, тя може да бъде прочетена от Люси пред всички, за да се подложи на обсъждане, но личността на студента пак си остава неразкрита.

— Започна ли да ги четеш? — пита тя.

Лони кимва и заема креслото, в което преди броени минути е седяла Люси. Просва крака връз бюрото пред себе си.

— Както обикновено.

— Лека еротика?

— Бих казал по-скоро меко порно.

— Каква е разликата?

— Да пукна, ако знам. Споменах ли ти за моето ново парче?

— Не си.

— Самата прелест.

— Ъхъ.

— Сериозно ти казвам. Сервитьорка. Най-възхитителния задник, на който съм попадал някога.

— И поради каква причина трябва да чуя този отчет?

— Ревнуваш ли?

— Ми да — отвръща Люси. — Това ще да е. Я ми дай дневниците, ако обичаш.

Лони подава няколко. И двамата се заравят в тях. След пет минути Лони клати глава.

— Какво има? — пита Люси.

— По на колко години са повечето от тях? — пита мъжът. — Може би двайсет, нали?

— Именно.

— Всичките им сексуални изстъпления траят поне по два часа.

Люси се усмихва.

— Творческо въображение.

— По толкова ли откарваха мъжете от твоята младост?

— Те и сега не могат по толкова.

Лони вдига вежди.

— Това е така, защото си извънмерно страстна. Не могат да се контролират. Ти си виновна, да знаеш.

— Хм. — Тя потупва долната си устна с гумичката в края на молива. — Не за пръв път пееш тая песен, нали?

— Трябва ли ми нова според теб? Какво ще кажеш за „Никога не ми се е случвало досега, кълна се“?

Люси изпръхтява.

— Не става. Предложи друго.

— Майната му.

Продължават да четат. Лони подсвирва с поклащане на глава.

— Май сме пораснали в неподходяща епоха.

— Без съмнение.

— Люске? — Той поглежда над ръба на листовете. — Наистина трябва да опиташ.

— Ъхъ.

— Винаги съм насреща, знаеш. Без ангажименти.

— Ами госпожица Сервитьорска Прелест?

— Не сме обвързани.

— Разбирам.

— Предлагам чисто физиологически акт. Взаимно прочистване на органите, ако правилно ме разбираш.

— Млъквай, чета.

Той схваща намека. След половин час тишина Лони се изправя и пак я поглежда.

— Какво сега?

— Прочети това — отвръща той.

— Защо?

— Просто го прочети.

Люси свива рамене и оставя четивото си — поредна история на момиче, което се напило с новия си приятел и цялата работа завършила с тройка. Тя е прочела много истории за тройки, но нито една без участието на алкохол.

Минута по-късно забравя всичко това. Забравя, че живее сама, че не са й останали истински близки, че е преподавателка в колеж, че се намира в кабинета си над двора, както и че в него е седнал Лони. Люси Голд отлита, а мястото й заема по-млада жена, момиче всъщност, и с друго име. Момиче, стъпило на прага на зрелостта, но все още сто процентово момиче:

...

Това стана, когато бях на седемнайсет. На летен лагер. Работех като ВГ. Ще рече „възпитател на група“. Мястото получих без усилия, понеже лагерът е собственост на моя баща…

Люси спира за миг. Поглежда титулната страница. Име, разбира се, липсва. Работите са изпратени по имейл. Лони ги е разпечатал. Предполага се, че няма как да се разбере кой студент какво е изпратил. Това е част от гаранцията. Не рискуваш дори да оставиш отпечатъци. Просто натискаш клавиш за анонимно изпращане.